Работеше се чудесно. От полезрението ми изчезна всичко живо, тъй като се намирах извън реалния ход на времето, не ми пречеше никой и нищо и редовете се нижеха под перото ми един след друг. Да, добре се работи на тишина и спокойствие.

Но половин час изтече и аз изплувах обратно в реалността, абсолютно сигурен, че там ме чака чиния супа.

Чиния нямаше. И въобще никого нямаше.

Дълго се мятах в паника, докато не открих управителя, уплашен до смърт. Оказа се, че не само аз съм бил такъв умник. Постепенно, от съображения също като моите, изчезнали всички посетители на закусвалнята, а след тях решили да спестят време и келнерките — та кого да обслужват, след като няма никой! Тогава по радиото обявили категорична забрана да се ползува Спестовната каса през работно време…

Зъл и гладен се понесох към къщи. Но да обядвам така и не ми беше писано, тъй като на площадката ме задържа Льова… Беше блед, от ноздрите му излизаше пара.

— Окрадоха ме!!!

— Ок… кого?! — Хванах се за перилата.

— Мене! Както си седях в къщи и работех, крадецът, придвижвайки се в надвремето, прониква в квартирата ми и…

Привечер Спестовната каса бе временно закрита. Обявиха, че се разработват нови правила за ползуването й. Разработват се до ден днешен. Крадецът бе заловен, но Льова все още е сърдит, вече по друга причина.

— Иска им се Спестовната каса за време да бъде удобна за всички — оплаква се той. — А физическото явление — това не е кресло, че да приема формата на всеки задник!

Не зная дали е прав, или не, само че колко години вече живеем по старому.