— „Стриди“… — прочетох аз на табелката.

Чудна дума! Прекарал съм на тая земя точно осем години и три месеца, но нито веднъж не съм чувал тази дума. Какво ли означава? Дали не е презимето на кръчмаря? Но нали надписите с имената се окачват по вратите, а не по стените!

— Тате, какво значи стриди? — питам аз с пресипнал глас, като се мъча да обърна лицето си към баща ми.

Баща ми не чува. Той се взира в движението на тълпата и съпровожда с очи всеки минувач… По очите му виждам, че иска нещо да каже на минувачите, но съдбоносната дума като тежка гира тегне върху треперещите му устни и не може да се откъсне. Той дори пристъпи след един минувач и го побутна за ръкава, но когато оня се обърна, той каза „извинете“, силно се смути и се стъписа назад.

— Тате, какво значи стриди? — повтарям аз.

— То е едно такова животно… Живее в морето… Мигом си представям това непознато морско животно. Трябва да е нещо средно между риба и рак. Понеже е морско, от него приготвят, разбира се, много вкусна, гореща рибена чорба с благоуханен пипер и дафинов лист, възкисела супа с хрущялчета, сос от раци, желирано с хрян… Живо си представям как донасят от пазара това животно, бързо го очистват, бързо го мушкат в гърнето… бързо, бързо, защото на всички им се яде… ужасно им се яде! От кухнята излиза миризма на печена риба и на супа от раци. усещам как тази миризма гъделичка небцето ми, ноздрите ми, как завладява постепенно цялото ми тяло. Кръчмата, баща ми, белият надпис, ръкавите ми — всичко има същата миризма, толкова силно мирише, че аз почвам да дъвча. Дъвча и правя глътки, сякаш наистина в устата ми се намира парче от това морско животно…

Краката ми се подгъват от насладата, която изпитвам и за да не падна, хващам баща си за ръкава и се притискам до мокрото му лятно палто. Баща ми трепери и се свива. Студено му е…