— Тате, стридите постни ли са или блажни? — питам аз.

— Те се ядат живи… — казва баща ми. — Те имат черупки както костенурките, но… с две половинки!

Вкусният дъх мигом престава да гъделичка тялото ми, илюзията изчезва… Сега вече всичко разбирам!

— Каква мръсотия — шепна аз, — каква мръсотия! Значи, такива са стридите! Представям си животно, подобно на жабата. Жаба, която стои в черупка, гледа оттам с големи блестящи очи и движи отвратителните си челюсти. Представям си как донасят от пазара това животно с черупка, с щипки, с блестящи очи и лигава кожа… Децата до едно се скриват, а готвачката, като се мръщи от отвращение, хваща животното за щипката, поставя го в чинията и го отнася в трапезарията. Големите го вземат и ядат… Ядат го живо, с очите, със зъбите, с лапичките! А то пищи и се мъчи да ги ухапе по устните…

Аз се мръщя, но… но защо зъбите ми почват да дъвчат? Животното е гадно, отвратително, страшно, но аз го ям, ям го лакомо, страхувайки се да не разбера вкуса и миризмата му. Едно животно е изядено, аз вече виждам блестящите очи на второ, трето… Изяждам и тях… Най-сетне изяждам салфетката, чинията, татковите галоши, белия надпис… Ям всичко, което ми попадне пред очите, защото усещам, че само от яденето ще мине болестта ми. Стридите гледат страшно с очи, те са отвратителни, аз треперя, като мисля за тях, но аз искам да ям! Да ям!

— Дайте стриди! Дайте ми стриди! — изтръгва се вик от гърдите ми и аз протягам напред ръце.

— Помогнете, господа! — чувам в същото време тихия, задавен глас на баща ми. — Срамно е да прося, но боже мой! — нямам сили!

— Дайте стриди! — викам аз и дърпам баща си за палтото.

— Та ти ядеш стриди? Такъв мъничък? — чувам до себе си смях.

Пред нас стоят двама господа с цилиндри и със смях ме гледат в очите.

— Ти, хлапенце, ядеш стриди? Наистина ли? Това е интересно! Как ги ядеш?