Помня как нечия силна ръка ме повлече към осветената кръчма. След една минута около мене се събира тълпа хора и ме гледа с любопитство и смях. Аз седя до масата и ям нещо плъзгаво, солено, с дъх на влага и плесен. Ям лакомо, без да дъвча, без да гледам и да мисля какво ям. Струва ми се, че ако погледна, непременно ще видя блестящите очи, щипки и остри зъби…

Изведнъж почвам да дъвча нещо твърдо. Чува се хрущене.

— Ха-ха! Той яде черупките! — смее се тълпата.- Глупаче, това не е за ядене!

След това си спомням страшна жажда. Лежа в постелята си и не мога да заспя от киселини в стомаха и от странен вкус, който усещам в горещото си гърло. Баща ми крачи от единия ъгъл до другия и размахва ръце.

— Аз, изглежда, съм се простудил — мърмори той. — Нещо такова чувствувам в главата… Сякаш някой има вътре… А може би това е, защото не съм… такова … не съм ял днес… Ама и аз наистина съм такъв един особен, глупав… Виждам, че ония господа плащат за стриди десет рубли, защо да не отида и да ги помоля Да ми дадат няколко… назаем? Сигурно щяха да ми Дадат…

На разсъмване аз заспивам и сънувам жаба с щипки, стои в черупка и си върти очите. Към пладне се събуждам от жажда и търся с очи баща си: той все още крачи и размахва ръце…

1884