— Една ли? — втрещи се управителят.

— Приятели, нали нямаме нищо против, че ще бъдем заедно? — попита по-възрастният човек, без да погледне към своите приятели.

Те нямаха нищо против.

— Вижте какво — каза управителят, като се въртеше неловко на писалището, — случайно имаме две съседни…

— Великолепно! — извика Дейвид Снел-Оркни.

Регистрацията бе уредена; управителят, застанал зад писалището, и посетителите, отдалечени от него, продължаваха да се разглеждат мълчаливо. Накрая управителят каза:

— Портиер! Бързо! Занеси багажа на господата в…

Портиерът бе вече изтичал, за да погледне отвън.

— Не, нямаме — небрежно махна с ръка Дейвид Снел-Оркни, — пътуваме без багаж. Тук сме само за двайсет и четири часа, може би дори за дванайсет и затова носим само по един чифт бельо в горните си дрехи. А после се връщаме в Сицилия и нейния топъл здрач. Ако искате, да платя предварително…

— Няма нужда — каза управителят, подавайки ключовете на портиера. — Моля, четиридесет и шеста и четиридесет и седма.

— Готово — отговори портиерът.

И също като някое овчарско куче, което мълчаливо захапва и побутва обраслата с дълго руно, блееща и глуповато усмихната овца, той поведе живописната групичка към асансьора, кацнал точно в този миг.

Зад писалището застана съпругата на управителя със студени очи.

— Да не си се побъркал? — пошепна разпалено тя. — Защо го направи? Защо?

— През целия си живот — рече колкото на съпругата си, толкова и на себе си управителят — съм искал да видя не само един, а десет комунисти, наредени един до друг, не двама, а двайсет голи нигерийци и не трима американски каубои, а само един дебелак, несвикнал със седлото. Така че не мога да си позволя да изпусна този букет от шест парникови рози. Мег, зимата в Дъблин е дълга и това може да остане единственото интересно нещо от цялата година. Чакай и внимавай какво ще се случи.