— Смахнат — каза тя.

Докато те наблюдаваха, асансьорът, чийто товар едва ли бе по-голям от пуха, издухан от някое глухарче, отфуча нагоре.

Бе точно по пладне, когато серията от случайни съвпадения на обстоятелствата започна да клони към свръхестественото.

Ирландски кралски хотел се намира на половината път между Тринити Колидж — да ме простите, че го споменавам — и парка „Свети Стефан“, за който важи почти същото; отзад наблизо е Грефтън Срийт, където човек може да си купи сребро, стъклария и бельо, или чудесни дрехи, ботуши и шапка за конен лов с онези проклети песове; а още по-хубаво е да хлътне в кръчмата на Хийбър Фин за една подходяща порция питие с приказки, като най-доброто съотношение в такъв случай е около час пиене с два часа приказки.

Най-често при Фин са тези момчета: Нолан, знаете го; Тимълти — никой не би могъл да го забрави; Майк Макгир, който определено е приятел на всички; другите са Ханахан, Флеърти, Килпатрик, а понякога, когато Бог навярно е малко небрежен и човек може да си спомни за Йов — и отец Лиъм Лиъри, който цъфва като самата Справедливост и постепенно се превръща в същинско Милосърдие.

Ето, това е групата. Сега е точно по обяд, така че от Ирландския кралски хотел не може да излезе никой друг, освен Снел-Оркни и неговите пет канарчета.

И това стана причина за първото от поредицата смайващи събития.

Защото отдолу идваше самият Тимълти, разкъсван от жестоко колебание между сладкарниците и кръчмата на Хийбър Фин.

Навярно си спомняте, че Тимълти работи по за ден-два в пощата, но само когато бъде принуден от Отчаянието, Глада, Недостига и другите Злини. А сега, отдаден на мързела до следващия ужасен момент, той долови някаква миризма, сякаш след сто милиона години райските врати се бяха разтворили широко и го приканваха да се върне. И Тимълти погледна нагоре, за да разбере защо вятърът бе задухал откъм райските градини.

Причината за вятъра бе, разбира се, Снел-Оркни и неговите любимци, напуснали клетката.