Героите са ми по-малък проблем от обстановката. Хората в научната фантастика си остават все пак хора. Главните герои имат тенденцията да ми се явяват почти напълно развити, а второстепенните не се нуждаят от много работа. Колкото до физическото им описание, отначало е лесно да се попрекали. Но колко всъщност му трябва на читателя? Колко може да възприеме съзнанието на един дъх? Да виждам образа изцяло, но да споменавам само три неща, реших аз. После да го зарежа и да продължа историята. Ако четвърти характерен белег се промъкне покрай разказа, добре. Но първоначално го оставям така. Нищо повече. Повярвайте ми, другите характеристики ще се появят, когато потрябва да ги узнаете.

„Той беше високо, червендалесто хлапе, едното му рамо беше по-ниско от другото.“ Ако бъдеше високо, червендалесто хлапе с яркосини очи (или кокалести ръце, или с буря от лунички по бузите), с едното рамо по-ниско от другото — щеше засега да излезе за малко от фокус, вместо да стане по-ясен за въображението. Прекалено многото подробности създават сетивно претоварване, като накърняват способността на читателя да си представя. Ако такива допълнителни подробности са необходими за самото действие в разказа, би било по-добре да се поднесе нова доза по-късно, след като се позволи на първата да попие.

„— Да — отговори той и сините му очи блеснаха.“

Споменах обстановката и героите като типични примери за развитие на писателските рефлекси, защото с практиката този вид дейност се превръща именно в рефлекси. И после, след известно време, те вече би трябвало да ни станат втора природа и за тях да не се мисли. Защото това е просто чирашка работа — трикове, неща, които всеки от гилдията трябва да усвои. Но ми се струва, че това не е същността на писането.

За мен важното е развитието и усъвършенстването на възприемането на света, експериментирането с гледни точки. Това лежи в сърцевината на писането и всички механични похвати, които човек усвоява, са просто инструменти. Само подходът на автора към материала прави едно произведение уникално.