Аз например живея на северозапад вече почти десет години. В някои отношения се заинтересувах от индианците. Започнах да ходя по фестивали и на танци, да чета антропология, да слушам лекции, да посещавам музеи. Започвах да ги опознавам. Отначало интересът ми беше резултат само от желанието да зная повече, отколкото знаех. По-късно обаче започнах да усещам, че в по-долните слоеве на съзнанието ми се оформя някакъв разказ. Чаках. Продължавах да събирам информация и опит из района.

Един ден вниманието ми се спря върху племето навахо. По-късно разбрах, че ако успея да определя защо интересът ми внезапно се насочи нататък, ще се получи разказ. Това стана, щом открих, че индианците от това племе са създали свои собствени думи — няколкостотин, — за да нарекат с тях различни части на двигателя с вътрешно горене. При другите индиански племена, които познавах, не беше така. Когато се запознали с колите, други племена просто започнали да употребяват английските думи за карбуратори, бутала, свещи и пр. Но навахите намерили нови думи за тези части — признак, както ми се стори, за тяхната независимост и приспособимост.

Вглеждах се по-нататък. Индианците от племената хопи и пуебло, съседи на навахите, включват танци за дъжд в ритуалите си. А навахите не си правят особен труд да контролират времето по някакъв начин. Вместо това се приспособяват към дъждовете и сушата.

Приспособимост. Това беше. Това стана темата на моя роман. Да предположим, казвах си аз, че взема един съвременен навахо и с помощта на забавеното време на космическите пътешествия, комбинирано с лекарства за удължаване на живота, се погрижа да е все още жив и в сравнително добра форма след сто и седемдесет години. По необходимост в историята му ще има празноти за времето, когато е отсъствал — период, през който тук, на Земята, ще са настъпили много изменения. Така ми дойде идеята за „Окото на котката“.