— „По текущите сметки на Копелов — бръмчи секретарят, — на Ачкасов, Зимаковски и Чикина проценти не са били дадени, а сумата хиляда четиристотин двадесет и пет рубли и четиридесет и една копейки е била вписана към остатъка от хиляда осемстотин осемдесет и трета година...“
„ А може би у дома вече обядват! — плават мислите на защитника. — На масата седят тъщата, жена ми Надя, братът на жена ми, Вася, децата... Върху лицето на тъща ми, както обикновено, има тъпа загриженост и израз на достойнство. Надя, слабичка, вече поувяхваща, но все още с идеално бяла, прозрачна кожица на лицето, седи на масата с такъв израз, като че насила са я накарали да седи там; тя нищо не яде и си дава вид, че е болна. По лицето й, като у тъщата, е разлята загриженост. Ами да! На ръцете й висят деца, кухня, бельото на мъжа й, гости, молци из шубите, прием на гости, свирене на пиано! Колко много задължения и колко малко работа! Надя и майка й не вършат досущ нищо. Ако от скука полеят цветята или наругаят готвачката, после два дни охкат от умора и говорят за каторга... Братът на жена ми, Вася, тихо дъвчи и мрачно мълчи, тъй като е получил днес по латински език единица. Момчето е тихо, услужливо, признателно, но търка толкова много обуща, панталони и книги, че страшна работа... Дечицата, разбира се, капризничат. Искат оцет и пипер, оплакват се едно от друго, постоянно изтървават лъжиците. Само като си помислиш за това, главата ти се замайва! Жената и тъщата зорко съблюдават добрия тон... Пази боже да сложат лакът върху масата, да хванат ножа в цялата си ръка или да ядат с нож, или, подавайки ядене, да се мине отдясно, а не отляво.