— Нещастният Мишел, навярно е прегладнял — казва жена ми. — Отзарана изпи чаша чай без хляб и хукна към съда...
— Не се безпокой, дъще! — злорадствува тъща ми. — Такъв не може да прегладнее! Най-малко пет пъти е ходил до бюфета. Направили си там бюфет и всеки пет минути питат председателя няма ли да даде почивка.
След обяда жена ми и тъща ми разсъждават за съкращаване на разходите... Смятат, записват и намират в края на краищата, че разходите са безобразно големи. Вика се готвачката, почват да пресмятат заедно с нея, упрекват я, дига се кавга зарад пет копейки... Сълзи, жлъчни думи... После чистене на стаите, пренареждане на мебелите — и всичко от нямане на работа.“
— „Колежкият асесор Черепков твърди — бръмчи секретарят, — че макар и да му е била пратена квитанция номер осемстотин и единадесет, следуемите му се четиридесет и шест рубли и две копейки той не е получил, за което още тогава съобщил...“
„Като помислиш, разсъдиш и прецениш всички обстоятелства — продължава да мисли защитникът — и наистина махнеш на всичко с ръка и пратиш всичко по дяволите... Измориш се, пообъркаш се, отровиш се през деня в тази смрад от скука и пошлост и неволно ти се прище да дадеш на душата си поне една светла минута отдих. Вмъкнеш се при Наташа или, когато имаш пари, при циганите — и всичко забравиш... честна дума, всичко забравиш! Дявол знае де, някъде извън града, в отделна стая, разположиш се върху софата, азиатците пеят, танцуват, шумят и чувствуваш как цялата ти душа преобръща гласът на тази чаровна, тази страшна, бясна циганка Глаша... Глаша! Милата, славна, чудна Глаша! Какви зъби, очи... гръб.“