Много след това ми мина през ума — ако старец успее отново да се потопи в онзи летен извор, в струята дихание от неговите ноздри и уста, да се освободи от тежестта на годините, да бъде отново млад, как би могла плътта да устои на подобна съблазън?

Но смехът изчезна и момчето изчезна, превърна се в мъж, изгубен някъде по света, а ето че аз, цели два живота по-късно, говоря за първи път за него. А и на кого да разказвам? От онази седмица на дванайсетия ми рожден ден и подаръка на приятелството му до днес на кого можех да разкажа за онзи бряг и лято, за това как вървяхме заедно, сплели ръце и души, и животът изглеждаше съвършен като буквата О — страхотен огромен кръг от чудесно време и весели разговори, и не се съмнявахме нито за миг, че ще живеем вечно, никога не ще умрем и ще бъдем добри приятели.

А в края на седмицата той си тръгна.

Бе мъдър за годините си. Не каза довиждане. Съвсем изведнъж каруцата им изчезна.

Крещях по брега. Видях в далечината каруцата им да се скрива зад един хълм. И тогава мъдростта му ми заговори. Недей да хващаш. Пусни. А сега плачи, каза ми моята собствена мъдрост. И аз плаках.

Плаках три дни и на четвъртия утихнах. Много месеци не отидох на брега. И през всички години след това нито веднъж не изпитах подобно нещо. Живях добре, имах чудна жена, добри деца и теб, момче, и теб, Том. Но едно е сигурно, както е сигурно това, че сега съм тук — никога повече не съм бил толкова неистов, безумен и див. Никога не съм се напивал толкова. Никога не съм плакал тъй безутешно. Защо, Том? Защо ти разказвам това, и какво бе то? Защо се връщам в онези далечни невинни времена, когато си нямах никого и не знаех нищо? Как така го помня, когато всичко друго се изплъзва от паметта? Защо, прости ми, Господи, ми се случва да не мога да си спомня лицето на баба ти, а неговото на брега на морето е толкова живо пред очите ми? Защо отново виждам как двамата падаме и земята се пресяга да приеме младите буйни жребчета, подлудени от толкова много сладка трева и дни, които никога не свършват?