Старецът замълча. След известно време добави:

— Казват, че тайната на мъдростта е в премълчаното. Няма да кажа нищо повече. Даже не знам защо ти разказах всичко това.

— Аз знам — рече лежащият в тъмното Том.

— Наистина ли, момко? — попита старецът. — Е, кажи ми. Някой ден.

— Да, някой ден ще го направя.

Заслушаха как дъждът докосва прозорците.

— Щастлив ли си, Том.

— Вече ме питахте, сър.

— Пак те питам. Щастлив ли си?

— Да.

Мълчание.

— Лято ли е на брега, Том? Това ли са вълшебните седем дни? Пиян ли си?

Том дълго не отговори. После каза само: „Дядо“ и кимна веднъж.

Старецът се облегна в креслото. Можеше да каже — това ще отмине. Или — това няма да продължи дълго. Можеше да каже много неща. Вместо това каза:

— Том?

— Сър?

— Ох, Господи! — внезапно извика старецът. — Христе, Боже всемогъщи! По дяволите! — Млъкна и задиша по-спокойно. — Ама че луда нощ. Просто трябваше да изкрещя за последно. Трябваше, момче.

Накрая заспаха под бързо барабанящия дъжд.

На зазоряване старецът се облече тихо, взе чантата си и се наведе да докосне с длан бузата на младежа.

— Сбогом, Том — прошепна му.

Слезе по тъмното стълбище към неспиращия дъжд и се сблъска с приятеля на Том, седнал на последното стъпало.

— Франк! Да не би да си прекарал тук цялата нощ?

— Не, не, господин Кели — бързо отвърна Франк. — Нощувах у един приятел.

Старецът погледна към тъмното стълбище, сякаш можеше да види топлата стая и спящия Том.