— Правя, колкото мога. — Франк тихо се върна в средата на стаята. — Правя, каквото познавам.

— А ти познаваш Том до последния косъм и мигла. — Старецът се обърна и се усмихна. — Е, Том, какво е да гледаш света с това взето назаем лице? Чувстваш ли се страхотно, дали светът е като дъблинска скарида и мида?

Том се разсмя. Дядото се разсмя. Франк се присъедини към тях.

— Още по едно. — Старецът напълни чашите. — А после, Франк, ще ти позволим тактично да се измъкнеш. Само че се върни. Трябва да поговоря с теб.

— За какво? — попита Франк.

— А, за Тайните. На Живота, Времето, Битието. За какво друго би могло да бъде, Франк?

— И за това става, дядо… — отвърна Франк и млъкна, изумен от думата, която се бе отронила от устните му. — Искам да кажа, господин Кели…

— И дядо бива.

— Трябва да бягам. — Франк гаврътна уискито си. — Ще ти звънна по-късно, Том.

Вратата се затвори. Франк изчезна.

— Ще пренощуваш тук, нали, дядо? — Том взе чантата му. — Франк няма да се върне. Ще спиш на неговото легло. — Том се зае да застеле едното от двете легла край отсрещната стена. — Но е още рано. Така че, дядо, дай да пийнем и да поговорим.

Поразен, старецът продължаваше мълчаливо да разглежда висящите по стените картини.

— Страхотни работи.

— На Франк са.

— И лампата си я бива.

— И тя е от него.

— А килимът на пода?

— Франк.

— Господи — прошепна старецът. — Ама че маниак на тема работа, а?

Тихо затътри крака из стаята, сякаш обикаляше изложбена зала.

— Това място е просто претъпкано с шедьоври — рече той. — В Дъблин не би могъл да се сдобиеш с нищо подобно.

— Доста неща научаваш, когато си далеч от дома — смутено рече Том.

Старецът затвори очи и изпи питието си.

— Нещо не е наред ли, дядо?

— Ще ме хване посред нощ — каза старецът. — Сигурно ще скоча в леглото и ще крещя с цяло гърло. Но сега ми няма нищо, само нещо долу в корема и в тила ми. Да поговорим, момче, да поговорим.