— Ходех т’авес-шкех; аалейк саллим, у раххмехт Аллах

Мелеф, предводителят на кюрдите ширвани, на когото изрекох тези прощални думи, ми подаде ръка от своя бял кон. Рядката му брада потрепваше около тесните устни, а в ъгълчетата на очите му се бяха образували ситни бръчици, които толкова малко ми харесваха.

— Ас колихме тах; бу калмехта та зиух такзихр накехм; атина та, Аншиаллах, кхериа

Стисна ми ръката и с един кос поглед каза на придружителите си, че сега и те трябва да се сбогуват.

— Ходех шголетах раст инит

Тези и други подобни викове прозвучаха около мен, докато двайсетина ръце се мъчеха да раздрусат десницата ми. Беше наречието курманджи и труден като него ми се видя характерът на тези кюрди по време на четиридневното ми пребиваване при тях. Бях радостен, че съм успял да се измъкна читав, и поради това правех всичко възможно да съкратя сбогуването.

Подадох ръка в кръга наоколо. Моят хаджи Халеф също го стори и после препуснахме, придружени от един ездач, който трябваше да ни отведе по най-добрия път през Бююкзаб до горните себари-кюрди.

Водачът беше причудливо облечен. По червената му кухлик

— Сихди — попита Хаджи Халеф, след като може би в продължение на половин час бяхме яздили мълчаливо, как се казва мошеник на кюрдски?

— Херамбаз.

— Всеки от тези кюрди е херамбаз.

— Говори тихо!

— Защо, сихди? За да не ме чуе тоя кюрд? Дори и да можеше да говори арабски, той пак нямаше да разбере моето наречие, защото аз сега нарочно говоря езика на Могреб

— Зная го, Халеф. Ние повече няма да си имаме работа с него.

— Хамдулиллах

— Не. Това обстоятелство страх ли ти вдъхва?

— Страх, сихди? Аз съм хаджи Халеф Омар бен хаджи Абул Аббас ибн хаджи Давуд ал Госарах. Та нали винаги съм ти служил вярно и храбро. Бях с теб в Сахара, в Маср