— Пълното ти име е Кара бен Немзи ефенди, нали?

— Да. Кой ти го каза?

— Двамата ширвани. Ти си другоземецът от долината Дерадж. Застрелвал си бил лъвове съвсем сам и посред тъмна нощ?

— Да, с пушката, която виждаш на гърба ми.

— Защо носиш две пушки със себе си?

— Голямата е за могъщи животни и далечни разстояния. По-малката вземам, когато врагът е многоброен и близо. Нея не е необходимо да зареждам.

— Такива оръжия при нас няма. Твоят народ трябва да е много умен. Ти ще отседнеш при мен и ще ми разкажеш за далечни страни и всичко онова, което си научил. Виждаш ли къщите там вдясно горе, високо в планината?

— Виждам ги.

— Това са нашите йилак, в които още живеем. Жегите на лятото вече отминаха.

— Ти си малкоегунд на твоето село. Имаш ли властта да защитиш един чужденец от хората си?

— Имам я — отговори Шери Шир гордо, но на мен ми се стори, че гласът му е малко несигурен.

Същевременно стисна коня с бедра и той загалопира по-бързо. Имах чувството, че иска да избегне други подобни въпроси.

За да стигнем от Заб до тук, ни трябваха два часа. След десет минути видях една засека от яки стволове, която се протегляше наляво и надясно в гората напреко през пътя. Бяхме достигнали селото. При един висок вик на малкоегунд се отвори тясна пролука, през която можехме да влезем поотделно с конете. И сега съгледах една поляна, изкачваща се почти до билото на планината. По нея бяха безредно разхвърляни колибите на селото, които всъщност би било по-добре да се нарекат блокхауси. Най-представителната от тях приличаше на малка крепост, изградена от дървесни стволове. Насочихме се към нея.

Овладя ме странно усещане. Чувствах се като мишка в капан. Искаше ми се веднага да обърна коня. Както по-късно чух, селото беше обитавано от приблизително триста души и всички те — мъже, жени и деца, се стекоха бързо, за да видят със собствените си очи редкия улов, който техните воини бяха направили.