— Това е моята хани

— Кажи преди туй, че съм твой миван

Шери Шир сви вежди.

— Не те ли нарекох вече свой приятел?

— При себари-кюрдите гост и приятел едно и също ли е?

— Аз съм твой приятел, това е достатъчно. Влезте!

Съзнавах, че наистина се намираме в капан, но какво можех да направя? Бяхме обградени от множество хора и дори да си проправехме път с оръжията, засеката беше толкова висока, че най-много моят жребец да успееше да я прескочи. А ако убиехме някой кюрд, щяхме в случай на благополучно измъкване да имаме цялата банда подире си. С кръвното отмъщение из тези диви планини шега не бива. Така че да покажем сила, хич не му бе мястото, но пък и страх да проявяваме, щеше да е също така голяма грешка.

— Хвала на теб, ако спазиш думата си — отговорих. — Върви напред!

Слязох и поведох врания за юздите. Моите двама придружители последваха примера ми.

— Конете ще останат на открито — рече Шери Шир. — В къщата няма място за тях.

Без животните щяхме да бъдем безпомощни. Преди да оставя врания си жребец, щях да прострелям поне дузина кюрди.

— Конете остават при нас — отвърнах. — Напред!

Избутах Шери Шир настрана и пристъпих в къщата, дърпайки Рих след себе си. Халеф и йесиди ме последваха. Приземният етаж на постройката твърде много напомняше немски хамбар с харман и навес за снопите. Беше разделен на две еднакво големи отделения, дясното от които, изглежда, служеше за събрания и съвещания, а лявото — като жилищно помещение. Малки правоъгълни дупки без стъкла заместваха прозорците. Двор нямаше, тъй като не забелязах друга врата. Двете отделения бяха разделени с рехав плет. В задната част своего рода подвижна стълба водеше към ниско таванско помещение. Не ще и съмнение, този йилак беше истински капан за мишки. Намерихме ли се вътре, другото щеше да си дойде по реда.