— Мислиш, че се страхуваме от някакви си келехшан

Бях видял възхитените погледи, които Шери Шир едва съумяваше да отклони от животното. Всъщност беше опасно да обръщаме специално внимание върху него на тези общоизвестни конекрадци.

— Ти сам ли си отгледал арапа? — попита той.

— Не. Подарък ми е.

— Ходих, такъв кон никой човек не подарява!

— Мисли каквото искаш!

— От кого го имаш?

— От Мохамед Емин, шейха на хаддедихните от племето шаммар, който падна по-късно в битката.

Шери Шир подскочи на седлото.

— Рих

— Да.

— Господарю, тогава ти си чуждоземецът, който е взел участие в гибелното сражение в долината Дерадж и получил от другата страна на реката коня като подарък?

— Да.

— А този мъж е хизмикиринът, когото си имал при себе си?

— Сега той е мой приятел.

— Позволи при това положение да говоря с хората си!

— Стори го!

Кюрдите подхванаха тих, оживен разговор. Не можех да разбера и сричка, но наблюдавах физиономиите им. Предводителят, изглежда, бе променил враждебното си отношение към нас. Говореше ревностно на хората си и най-сетне явно успя да ги спечели за своето становище, защото се обърна към мен:

— Ходих, ние много сме слушали, че хаддедихните били примамили и пленили трите племена на своите врагове в долината Дерадж. Никой не го вярваше. Ти трябва да дойдеш с нас и да ни разкажеш как се е случило.

— Като ваши приятели ли ще тръгнем с вас?

— Като наши приятели. Сер сере мен ат

— А ширвани-кюрдите там отвъд, дето искаха да ме предадат?

— Ние нямаме обща работа с тях.

— Къде са двамата им пратеници?

— Върнаха се по-долу през чаши

— Не са постъпили умно. Ако си бяха послужили пак със сала, нямаше да ни стане известно, че са дошли при вас. Подайте ни в знак на приятелство ръце и ще яздим с вас.

Ръцете бяха подадени в околния кръг, но йесиди беше пропуснат.