— По дяволите — изруга мъжът, който се наричаше Слейд.

Реджина вдигна поглед към мрачното му лице. Нейният мъчител можеше да се превърне в неин спасител. Тя така отчаяно се нуждаеше от спасителна сламка; във внезапен пристъп на просветление младата жена осъзна, че отчаяно се нуждае от него.

— Моля ви! Елизабет ли се казвам?

Слейд не й отговори.

Разкъсвана между надежда и страх, Реджина се изправи на колете и притисна гърците си с ръце. Тялото й се наклони нестабилно към бедрата му.

— Елизабет ли се казвам?

Погледът му се плъзна по фигурата й. Мъничката вена на слепоочието му видимо пулсираше.

— Когато влакът пристигна в Темпълтън, на него липсваше само една жена — Елизабет Сейнт Клер.

— Елизабет Сейнт Клер? — Реджина отчаяно се ровеше в съзнанието си за някакъв спомен, какъвто и да е спомен. Бореше се да пробие обвивката на бездънната празнота в главата си. Усилията й обаче останаха напразни. Името Елизабет Сейнт Клер не й говореше нищо. Тя бе изцяло завладяна от паника. — Просто не мога да си спомня!

— Нищо ли не си спомняш?

Реджина клатеше глава като обезумяла.

— Дори жената, която те е придружавала?

— Не!

— Не си ли спомняш, че си била на влака?

— Не!

Той се поколеба.

— А Джеймс? И него ли не помниш?

— Не! — Реджина вече не можеше да контролира мислите и движенията си. Ноктите й се забиха дълбоко в дънковата материя над бедрата му. Беше изплашена до смърт и отчаяно вкопчена в него.