Измина един безкраен миг. Слейд я вдигна на крака и неохотно сключи ръце около талията й. Реджина се притисна лудо към него, задъхана от страх и сълзи. Можеше да почувства гърдите му до лицето си — влажни и топли. Макар да бе зашеметена от изживения кошмар, тя се опасяваше, че се държи по недопустим начин.

— Елизабет. — Гласът му бе груб, но излъчваше сила и увереност. — Всичко е наред. Ние ще се погрижим за теб. Скоро ще си спомниш всичко.

Неговото спокойствие се предаде и на Реджина. Тя му позволи да я отблъсне от себе си, така че телата им вече не се допираха. Опитваше се да възстанови самоконтрола, присъщ на една истинска дама. Когато най-сетне се съвзе, Реджина вдигна поглед към него — бавно и някак свенливо.

Той се взря в лицето й. Това беше интимен и задушевен момент след прегръдката, която бяха споделили. Но Реджина не отмести погледа си, защото в момента този мъж беше всичко, което имаше.

— Благодаря — прошепна тя и цялото й тяло потръпна от искрена благодарност.

— Недей да ми благодариш. Няма нужда. — Лицето му поруменя.

Той се обърна.

— По-добре да вървим. Рик ни чака в Темпълтън. Когато влакът пристигна без теб, Едуард отиде да го вземе.

— Рик? Едуард? — Трябваше ли да познава тези хора? Имената й бяха също толкова непознати, колкото и всички останали.

— Моят старец — каза отсечено Слейд, без да откъсва поглед от нея. — Бащата на Джеймс. Аз съм брат на Джеймс. Едуард е другият ни брат.

Тя поклати унило глава.

— Аз трябва ли да ви познавам? Вас или Джеймс?

Лицето му беше напълно безизразно.

— Не познаваш нито мен, нито Едуард. Но познаваш Рик. Познаваш и Джеймс. Той е твой годеник.

Неин годеник. Реджина беше на път да избухне в неудържим плач. Не можеше да си спомни дори своя любим, бъдещия си съпруг. Мили боже, нима това наистина се случваше? Тилът й изтръпна от болка, която почти я заслепи. Тя залитна, но Слейд я подкрепи навреме. Струящата от тялото му сила й действаше успокоително.