— Не ми изглеждаш добре — отбеляза Слейд. — Трябва бързо да стигнем до Темпълтън. Колкото по-скоро те види лекар, толкова по-добре.

Реджина се чувстваше твърде разстроена, за да отговори, и неимоверно облекчена, че има кой да се погрижи за нея. Беше толкова изтощена, че в никакъв случай не би могла сама да вземе някакво решение или да протестира. Тя му позволи да я отведе до коня. Някакво вцепенение бе обхванало цялото й тяло и потискаше страха, отчаянието й и напиращата истерия.

— Накуцваш — каза Слейд и й подаде ръка. — Боли ли те глезенът?

— Малко — призна неохотно тя и против волята си се опита да си спомни как си е наранила крака. Усилията й се оказаха безполезни. Безсилието явно бе изписано на лицето й, защото за един кратък миг й се стори, че очите на Слейд изразяват съчувствие. Сега той стоеше на няколко инча от нея и тя видя, че очите му не са черни, нито дори кафяви. Бяха тъмносини, напрегнати, тревожни. Това бяха очи на много интелигентен човек. В следващия момент мекото изражение изчезна от лицето му и Реджина се запита дали не си е въобразила.

Тя погледна мекото седло от еленова кожа. До момента беше толкова заета с мислите си, че не й бе хрумнало, че ще трябва да споделят един кон. Но ситуацията не позволяваше да настоява за някакво благоприличие и тя прекрасно го съзнаваше. Слейд й помогна да се качи на седлото. За нейна изненада той не се качи зад нея, а хвана поводите на коня и го поведе умело напред.

Реджина бе обхваната от противоречиви мисли. Дори не беше предполагала, че той ще върви пеша. Островърхите му ботуши изглеждаха доста неудобни, а времето бе непоносимо горещо. Макар да не знаеше точното време, тя предполагаше, че е някъде към обяд и ще измине дълго време, преди слънцето да залезе.

— На какво разстояние сме от града?

— Десет, дванайсет мили.