Двамата яздеха в пълна тишина. Реджина бе погълната от собствените си проблеми и подозираше, че и Слейд е обхванат от мрачни мисли. В установилата се тишина паниката я обзе с нова сила и скоро изпълни цялото й същество. Скоро ужасът й премина в неудържима истерия. Колкото и да си повтаряше, че е Елизабет Сейнт Клер и че скоро нещата ще се оправят, вакуумът на незнанието заличаваше всяка искрица оптимизъм в душата й. Трябваше незабавно да си възвърне паметта — просто трябваше. Как би могла да живее по този начин? Не знаеше нищо за себе си и за своето семейство, нито за онзи обир във влака, който я бе довел до това ужасяващо състояние.

— Опитай да се отпуснеш — каза навъсено Слейд. — Забрави проблемите, поне засега.

Думите му внезапно я изтръгнаха от мрачните й мисли. Реджина се вкопчи в седлото, за пореден път изненадана от неговата проницателност. Трябваше да запази относително спокойствие и присъствие на духа, въпреки напиращите пристъпи на истерия. Внезапно тя се намести на седлото, така че да вижда лицето на спътника си.

— Моля те, разкажи ми всичко. Кажи ми за обира във влака. И за Джеймс.

В продължение на един безкраен миг той остана безмълвен и Реджина си помисли, че изобщо няма да й отговори. Когато най-сетне отвори уста, гласът му бе лишен от всякакви емоции.

— Ти беше на път за Мирамар, където трябваше да се състои брачната церемония. Рик изпрати двама ни с Едуард да те посрещнем в Темпълтън. Влакът пристигна със закъснение — и ти не слезе от него. Научихме от другите пътници, че си скочила по време на въоръжен грабеж. Брат ми се върна в Мирамар, за да уведоми Рик за случилото се. Аз тръгнах да те търся. Не беше особено трудно да те открия — просто следвах железопътните релси.