Тя го гледаше с широко отворени очи. За миг й се стори, че някакъв спомен проблясва в съзнанието й; само за момент си помисли, че образите са в съзнанието й и може ясно да ги различи: пистолет, изплашени хора, забързан бяг и лудешки полет към земята. Но този миг отмина, преди да успее да се вкопчи в него и да изгради ясна картина от обърканите и безформени силуети в съзнанието си. Не можеше да си спомни, но самата мисъл, че е преживяла такъв кошмар беше потресаваща. По тялото й премина сковаваща тръпка.

Слейд яздеше, поставил свободната си ръка на бедрото. Сега я докосна успокоително по ръката.

— Недей да го изживяваш отново — каза й той. — Не е нужно да се плашиш още повече.

— Аз и бездруго съм изплашена — отвърна Реджина. Тя се обърна и надникна в очите му. Погледите им се срещнаха. Никой не извърна очи.

— Не бива да се страхуваш. В Мирамар ще си починеш и ще си спомниш всичко.

Тя обаче не се отпусна.

— Какво ще стане, ако никога не си спомня?

Той не й отговори веднага.

— Ще си спомниш. Просто ти е нужно време.

— Ами онези разбойници? Какво се е случило с тях?

— Избягали са. — Реджина простена. — Ще ги хванат — заяви твърдо Слейд. — Не се притеснявай за тях. В момента те са последният ти проблем. Елизабет, ние защитаваме своето. Винаги сме го правили. И винаги ще го правим. Повярвай ми.

Тя отново го погледна в очите. В погледа му нямаше нищо загадъчно. Беше пълен е решителност, с обещания. Реджина му повярва. Тази вяра й донесе и пълно доверие в него. Той беше брат на Джеймс, беше неин спасител, а сега й предлагаше да я защити. Не можеше да отхвърли такова предложение.

— Благодаря ти.

Слейд й се усмихна. Това беше кратка усмивка, но й донесе неимоверно успокоение. Реджина му върна усмивката — едва доловима и също толкова краткотрайна. Ръката му се плъзна около талията й. Реджина я погледна напрегнато. Силата, стаена в очертаните му мускули, отново я порази, както и негласната закрила на жеста му.