Втренчена в напълно непознатото лице, което я гледаше от огледалото, Реджина можеше само да се надава, че това е просто кошмарен сън. Тя докосна неуверено лицето си, за да се убеди, че това наистина се случва и че тази абсурдна ситуация не е само страховит кошмар. Беше самата реалност. Пръстите й докоснаха собствената й гладка кожа, подът под краката й беше стабилен и твърд и пространството около нея определено беше триизмерно.

Внезапно в съзнанието й нахлу неканена натрапчива мисъл. Тя беше скочила от влак. Пулсът й се ускори. Все още не можеше да си спомни, а безуспешните опити й причиняваха единствено адско главоболие. Сега, докато се взираше в собственото си огледално отражение, Реджина можеше да проумее защо й се е наложило да скочи в движение от влака. Отсреща я гледаше изключително красива жена, жена, която би могла да вдъхнови бандитите за нещо повече от обикновен обир.

Какво ли се бе случило? В съзнанието й отекна ужасяващ пистолетен изстрел и тилът й бе пронизан от болка. Тя притисна ушите си с ръка. Един безкраен миг Реджина остана така — притихнала, изплашена, неподвижна. Внезапно тя се втурна към прозореца и погледна надолу към „Мейн стрийт“. Улицата беше напълно пуста с изключение на две мулета, които теглеха препълнена каруца. Реджина дръпна прозореца, който изскърца и се отвори неохотно. Топъл бриз докосна нежно влажното й от пот лице. Тя се вслушваше напрегнато за нов пистолетен изстрел, докато пред погледа й изскочи невръстно момче на колело, завързало пъстър балон на седалката си. До слуха й достигаше само кучешки лай, воят на вятъра и мъжки смях от ресторанта отдолу.

Реджина бавно осъзна, че никакъв изстрел не бе отеквал в смълчаното градче. И все пак звукът й се бе сторил толкова реален. Дали не беше проехтял някъде от заличената й памет?