Бездиханна и скована, Реджина потъна в меката тапицерия на шарения стол. В продължение на няколко минути не се опита нито да мисли, нито да се движи. Не се осмеляваше да мисли. А когато най-сетне мислите пробиха стената на съзнанието й, тя бе изненадана да открие, че мисли за Слейд.

Против волята си Реджина насочи поглед към струпаните в ъгъла куфари. Не се осмеляваше да се приближи към тях. Все пак знаеше, че трябва да го направи. Току-що някакъв спомен бе проблясвал в съзнанието й, вече беше сигурна в това. Дали не бе причинен от отражението на лика й в огледалото? И ако беше така, дали видът на собствените й вещи нямаше да провокира по-силен проблясък в паметта й? Страхът почти я сковаваше. По високите й скули потекоха лепкави струйки пот.

Същински сомнамбул, Реджина се изправи и бавно прекоси стаята. После се наведе предпазливо над отворения куфар. Някой вече бе направил това преди нея, неизвестен за нея човек бе тършуват тайно из дрехите й. Те не бяха подредени, а разхвърляни небрежно из куфара. Реджина извади отвътре някаква дневна рокля. Беше от висококачествен лен и украсена с ръчно бродиран мотив. Тя посегна към друга рокля. В ръцете си държеше тежка и скъпа коприна. Не можа да разпознае никоя от дрехите и в момента, в който стигна до дъното на куфара, дишането й вече бе тежко и неравномерно, като след дълго и мъчително усилие. Бяха й съобщили, че това са нейните вещи, но тя не ги беше виждала никога преди. Те не успяха да освежат паметта й. И вече не чуваше страховити изстрели в съзнанието си — изстрели, които да звучат отчайващо реално.

Реджина беше прегледала само единия куфар, но вече се чувстваше изтощена. Нямаше сили да го повдигне, за да отвори долния куфар и предпочете да се отпусне в мекия стол. Потта се стичаше обилно по тялото й. Навън бе горещо и задушно, но това не беше единствената причина дрехите да полепват по влажната й кожа.