Приятните й мисли бяха прекъснати от внезапно хлопане по вратата. В първия момент Реджина си помисли, че е Слейд. Тя се втурна нетърпеливо към вратата, свали резето и отвори широко. На прага определено не стоеше Слейд, но младата жена веднага се досети кой е мъжът срещу нея. Беше по-висок и по-светъл, лицето му беше по-грубо и не така красиво, но очите бяха същите — тъмни, пламенни очи. Напрегнат, интелигентен поглед. Това беше Рик Деланза, бащата на Слейд.

Очите му проблясваха при вида на Реджина. Той вдигна сърдечно ръце и каза:

— Елизабет! Слава богу, че си добре!

Слейд се облегна на дървения стол, а главата му се опря в грубата стена отзад. В едната си ръка държеше запалена цигара, в другата — чаша уиски. В позата му обаче нямаше нищо спокойно и отпуснато. Краката му бяха прегънати в коленете, а стъпалата — здраво стъпили върху разнебитените плочки на пода. Изглеждаше така, сякаш е готов във всеки момент да скочи и да се изправи застрашително от малкия стол.

Върху тясната разклатена маса пред него бе поставена отворена бутилка. Слейд се взираше напрегнато във вратата. Въпреки тежкия дим, който висеше неподвижно във въздуха, той забеляза Едуард в момента, в който стъпи на прага на неугледното заведение.

Едуард пристъпи към него. Беше малко по-висок и много по-едър от Слейд. Слейд беше силен и жилав, Едуард бе набит и мускулест. Също като при Слейд, лицето му, което можеше да се нарече красиво, беше обрамчено от блестяща черна коса. Но тук свършваха всички прилики между двамата братя. Едуард беше много по-светъл и с бледосини очи. Челюстта му беше по-широка, носът — по-заоблен и леко изкривен. Беше облечен в тъмен костюм, бяла риза, сребристо палто и копринена вратовръзка. За разлика от повечето едри мъже Едуард носеше дрехите си с лекота и грация. Разбира се, облеклото му бе изработено по поръчка. Ботушите му бяха лъснати до съвършенство и носеше широкопола черна шапка, която захвърли на масата пред брат си.