— По дяволите, Слейд! Не можа ли да намериш по-долнопробна дупка?

— Здрасти, братле.

Едуард дръпна един стол и се намръщи при вида му, преди да се отпусне върху него.

— Очевидно ти харесват такива бардаци. На съседната улица, в „Рене“, имат най-доброто уиски и най-хубавите момичета в града.

— Тук се чувствам у дома си — отвърна иронично Слейд.

Едуард го изгледа втренчено.

— Глупости. Във Фриско дори не би си помислил за такава бърлога.

Слейд не каза нищо. Той просто се обърна и направи знак на някаква закръглена сервитьорка да донесе чаша за брат му.

— Цялата бутилка ли смяташ да изпиеш? — попита Едуард.

— Може би.

Брат му въздъхна. Той взе чашата на Слейд и изпи половината от съдържанието й, преди да му я върне.

— На мен също ми липсва.

— Не започвай отново.

— Защо? — Лицето на Едуард се сгърчи от болка, а красивите му сини очи потъмняха. — Никога няма да превъзмогна смъртта му, никога. Никъде по света няма втори като Джеймс. Но не смятам да се напивам до смърт заради това.

— Ти само се чукаш до смърт — отвърна спокойно Слейд. — Ако не внимаваш, може да пипнеш нещо, за което да съжаляваш цял живот.

Едуард очевидно се вбеси.

— Защо не поговорим за теб? И ти не си невинно момче от църковния хор. Видях Ксандрия.

— Между нас няма нищо и никога не е имало — отвърна равнодушно Слейд.

— Тогава ти си глупак — отговори му Едуард също толкова равнодушно.

Мигът увисна в пространството. Слейд се усмихна. Усмивката му беше тъжна, но все пак — усмивка. Едуард също се усмихна, и изражението му беше същото, само че лицето му отново се сгърчи. Сервитьорката донесе празна чаша. Слейд понечи да налее уиски на брат си, но Едуард го спря. Той извади носна кърпичка от джоба си и почисти чашата, за да може след това да покаже, че е придобила сивкав цвят. Слейд просто вдигна рамене и напълни и двете чаши.