— Не се преструвай! Зарежи безсмислените пози. Знам, че си будна.

Дъхът й секна. Много бавно Реджина отвори очите си.

Мъжът придърпа полите й над краката и се изправи над нея. Слънцето беше точно зад него и замъгляваше чертите на лицето му. В момента представляваше една тъмна сянка, надвиснала над нея. Реджина се почувства объркана. Къде ли се намираше? Един бърз поглед наоколо й подсказа, че е сама с този мъж, като се изключи един оседлан кон — сама с него в някаква долина, заобиколена от заоблени върхове с цвят на слама и безкрайното синьо небе. Тя се изправи в седнало положение и мигновено се почувства замаяна.

Непознатият веднага пристъпи към нея и я обгърна с ръка, за да не падне. Тялото му беше горещо, по-горещо от въздуха. Когато главата й се проясни, погледите им се срещнаха.

Реджина виждаше само очите му — тъмни и напрегнати, обградени от гъсти мигли и толкова засенчени от шапката му, че изглеждаха почти черни. Тя не издържа на погледа му и извърна глава. Мъжът поднесе манерка към устните й и Реджина пи жадно и продължително, без да обръща внимание на водата, която се стичаше по гърлото и надолу по ризата й.

— Внимавай — каза непознатият. — Ще ти прилошее.

Той откъсна манерката от устните й също толкова внезапно, колкото й я бе подал. После гъвкаво се изправи в цял ръст. Слънцето се бе плъзнало зад пухкав бял облак и този път Реджина успя да го разгледа. Забеляза първо краката му, обути в износени тесни дънки и раздалечени в стабилна стойка, стегнатите мускули на бедрата, които се очертаваха под избелялата материя. Ръцете му бяха стиснати в юмруци и опрени на хълбоците. Носеше пистолет в кожен кобур, който бе толкова износен, че изглеждаше гладък и лъскав, с изключение на грубия колан, който го придържаше на талията му. Стомахът й се сви на топка.

Реджина забеляза също огромната овална сребриста катарама на колана му, която очевидно се нуждаеше от солидно излъскване.