— Чуваш ли ме?

Беше горещо. Топлината бе потискаща, задушна. Устните й бяха пресъхнали от жажда, а езикът — подпухнал и скован. Думите достигаха до съзнанието й, но сякаш идваха отдалече.

— Ранена ли си?

Той отново й говореше нещо. Гласът му бе загрижен и настойчив.

— Чуваш ли ме?

Този път думите прозвучаха по-високо и по-настойчиво. Неприятно настойчиво. Прииска й се всичко това да е сън и този човек да се махне, да я остави отново да се потопи във всепоглъщащия мрак на съня.

Но не беше просто сън. Разбра го в момента, в който мъжът я докосна. Той разтърси внимателно рамото й. Искаше й се да крещи от негодувание, да го прогони, но устните й не проронваха и звук. Тогава мъжът докосна главата й, пръстите му се плъзнаха в косата. Болка прониза черепа й. Внезапно тъмнината се разпръсна.

Преди да успее да протестира, той вече бе разтворил жакета й. Хладният въздух не й донесе никакво облекчение. Мъжът разкопча високата яка на роклята и пръстите му обходиха подробно тила й. После, сякаш вече не бе стигнал достатъчно далече, ръцете му преминаха към раменете, опипаха внимателно гърдите й, от което зърната им мигновено се втвърдиха. Той сякаш не го забеляза, напълно погълнат от усилието да обходи с ръце всяка костичка по тялото й.

Реджина бе напълно вцепенена от страх. Вече беше съвсем будна, ужасена от бесните пулсации в главата си, от потискащата тишина, от непоносимата жажда и от факта, че лежи, просната направо на земята. А най-много от всичко се боеше от този мъж. В момента той докосваше краката й. Плъзгаше длани от глезените към бедрата й и само един слой коприна делеше неговата плът от нейната. Нелепата мисъл, че по някакъв странен начин допирът на пръстите му й навява приятни усещания, най-сетне успя да изтръгне мозъка й от ленивото вцепенение.

Тя продължи да лежи, скована и бездиханна.