Подобни настроения не ме връхлитаха за пръв път. И аз, като всички други, бях предъвквал в минути на безпомощност разсъжденията за живота и смъртта в техния най-банален вариант. Даже още на младини бях стигнал до идеята за самоубийство. Кой не е стигал. Но онези по-раншни състояния бяха само израз на преходно малодушие и на наивно самосъжаление. Сега, след като огънят на треската бе преминал, установявах спокоен и безучастен, че всичко е без значение, включително и самоубийството: Какъв смисъл да се стремиш към нещо, което и без това се приближава неотменимо към тебе.

Понякога се настанявах зад бюрото, взирах се вяло в изоставената пишуща машина и седях известно време тъй, с надеждата, че неусетно ще хлътна отново в коловоза на предишните работни привички. Какво облекчение носят наистина тези работни привички. Мислите текат в главата ти, пръстите подскачат по клавиатурата, а машината прозвънява в края на всеки ред: още един ред повече, още една фраза, още една тухличка в строежа на голямата сграда… Сграда… строежи… — глупости.

Най-тягостни бяха нощите. Разходки по стаята от стена до стена. Разговори с покойници и най-вече с баща ми. Мрачно съзнание за пълна безизходица. И тази тишина, тегнеща злокобно, сякаш целият свят е измрял.

В една такава вечер, след като се бях уморил да измервам с крачки стаята, седнах в старото кресло, посегнах машинално към книгите върху етажерката, извадих напосоки една от тях и я разтворих. Беше от онези неголеми по формат и почти квадратни книги, които баща ми навремето постоянно препрочиташе и които държах тука, именно като спомен от него, а не за да ги чета. Този път обаче се зачетох.

Погледът ми се плъзна машинално по редовете на първия параграф, после спря, сякаш сепнат от значението на прочетеното и отново се върна към началния ред.