„Щастието в света е загубено, понеже щастието е в духа. Отвърналите се от духа трябва да изпитат нещастие, защото иначе как ще се върнат.“
Случайно попаднах на тази фраза, която сякаш бе писана за мене. И случайно тази вечер бях посегнал към книгата, която от години береше праха тук, без да се сетя да я разлистя. Не мога да твърдя, че чрез тези случайности някой невидим бе ми протегнал ръка за помощ. Но и не мога да се освободя от мисълта, че така се сбъдваше едно от положенията на Агни Йога: Понякога тъкмо безизходицата ни води към верния изход. Защото когато напразно се оглеждаш на всички страни в търсене на спасение, идва най-сетне мигът да вдигнеш очи и нагоре, към последната възможна посока, за да видиш Учителя.
От тази нощ насетне всяка вечер взимах книгата и прочитах страница или две. Четях малко. Повече мислех над прочетеното. Постепенно това общуване с идеите на Учителя се превърна в психическа необходимост. Всичко, което научавах, ми се струваше тъй достоверно, та дори не изпитвах нужда от доказателства. Не, това съвсем не беше сляпа вяра. Имах чувството не че вярвам, а че знам.
Но тогава какво оставаше от предишните ми знания, в които толкова години бях твърдо убеден? Този въпрос дълго време изобщо не ме вълнуваше. Не намирах никакво неразрешимо противоречие между социалистическите възгледи и принципите на Учението, понеже, както вече споменах, социализмът ме бе привлякъл още от началото не с научната си теория, а с обещанията за едно общество на човечността. Не бях разбира се дотам сляп, та да не виждам, че обществото, в което живеем, съвсем не се отличава с особена човечност, но смятах, че причината за това не е в негодността на концепциите, а в негодността на много от хората, призвани Да ги осъществяват.