Не беше лесно да надпревариш смъртта обаче. Тъй че щом се натъкна на мъртвата в леса, Варамир коленичи да смъкне наметалото от нея и така и не видя момчето, когато изскочи от скривалището си да забие дългия нож в хълбока му и да изтръгне наметалото от стисналите го пръсти.

— Майка му — каза му Трън по-късно, след като момчето избяга. — Беше наметалото на майка му и като те видя да я крадеш…

— Тя беше мъртва — отвърна Варамир и изохка, щом костената ѝ игла прониза плътта му. — Някой ѝ беше разбил главата. Някоя врана.

— Не врана. Ония от Рогова стъпка, дето табаните им са като копита. Видях го. — Иглата ѝ дръпна плътта и затвори раната на хълбока му. — Диваци, а кой е останал да ги усмири? — „Никой. Щом Манс е мъртъв, свободният народ е обречен.“ Денн, великаните и Рогова стъпка, обитателите на пещери с наострените им зъби и хората от западния бряг с колесниците им от кост… всички те също бяха обречени. Дори враните. Те можеше и да не го знаят още, но и кучите синове с черните наметала щяха да погинат с останалите. Врагът идеше.

Грубият глас на Хагон отекна в главата му:

— Дванайсет смърти ще умреш, момче, и всяка една ще боли… ала щом дойде истинската смърт, пак ще живееш. Вторият живот е по-прост и по-сладък, викат.

Варамир Шестте кожи много скоро щеше да научи истината за това. Усещаше вкуса на истинската си смърт в лютивия дим, надвиснал във въздуха, усещаше я в жежкото под пръстите си, щом пъхнеше ръка под дрехите си да напипа раната. Мразът обаче също бе вътре в него, дълбоко в костите му. Този път студът щеше да го убие.

Последната му смърт беше от огън. „Изгорях.“ Отпървом, в объркването си, бе помислил, че някой стрелец на Вала го е пронизал с огнена стрела… но огънят бе вътре в него, поглъщаше го. А болката…

Бе умрял девет пъти преди това. Веднъж бе умрял промушен от копие, веднъж от мечи зъби в гърлото му, а веднъж — окъпан в кръв, докато изтръгваше мъртвородено кутре.