Първата си смърт умря едва на шест, когато брадвата на баща му разцепи черепа му. Дори онова не беше толкова мъчително като огъня във вътрешностите му, запращял по крилете му да го погълне. Когато се опита да излети от него, ужасът раздуха пламъците и ги разгоря още по-знойни. В един момент кръжеше над Вала и орловите му очи зърваха движенията на мъжете долу. После пламъците направиха сърцето му на черен въглен и отпратиха духа му с писък обратно в кожата му, и за малко той полудя. Дори само споменът стигаше да го накара да потръпне.

Забеляза, че огънят е загаснал.

Само сива и черна купчина овъглено дърво бе останала, с няколко въглена мъждукащи в пепелта. „Още има дим, трябва само дърво.“ Стиснал зъби да надмогне студа, Варамир се добра до накършените клони, сбрани от Трън, преди да излезе на лов, и хвърли няколко съчки върху пепелта.

— Хвани се — изграчи. — Разпали се!

Задуха в жарта и зареди безмълвна молитва към безименните богове на дърво, на хълм и поле.

Боговете не отвърнаха. След малко димът също спря да се вдига. Малката колиба започна да изстива. Варамир нямаше кремък, нито прахан, нито огниво. Така и нямаше да успее да накара огъня да се разпали отново, не и сам.

— Трън — извика с хриплив, изтънял от болка глас. — Трън!

Брадичката ѝ беше остра, а носът — сплескан и имаше бенка на едната буза, с четири тъмни косъма, израснали от нея. Грозно лице и сурово, и все пак бе готов толкова много да даде, само да я зърне на прага на колибата. „Трябваше да я взема, преди да тръгне.“ От колко време я нямаше? Два дни? Три? Варамир не беше сигурен. В колибата бе тъмно, а той се беше унасял в сън и пробуждал, без да знае дали навън е ден, или е нощ.

— Почакай — беше му казала. — Ще се върна с храна.

И той като глупак чакаше и сънуваше Хагон, Бъмп и всички грехове, които бе извършил в дългия си живот, но дни и нощи бяха отминали, а Трън не се беше завърнала.