— Ще приемеш ли?

— Тя няма да може да ме последва и там. Хайде!

Сони тръгна.

Погледнах жената от другата страна на улицата. След половин час под дъжда изглеждаше по-стара.

Излязох изпод козирката. Това подейства. Тя се обърна и изчезна в пороя.

Лятото бе свършило.

Разбира се, не можеш да кажеш подобно нещо в Лос Анжелис. Малко след като си помислиш, че си е отишло, то се връща с пълна сила за Деня на благодарността, или посрещаш Деня на Вси светии при тридесет и пет градусова жега вместо с дъжд, или пък онези странни коледни утрини, в които снегът се е разтопил, сякаш никога не е валял, или Бъдни вечерите, приличащи на Четвърти юли.

И все пак лятото бе свършило. Не защото сезонът се бе сменил. Просто хората събираха багажи, подреждаха снимки и се готвеха да бъдат погълнати от войната, която вече прочистваше гърлото си отвъд океана. Личеше, че си е отишло, по гласовете на изгубените и не особено близки приятели, чиито имена — ако изобщо имаха такива — засядаха на гърлото. Никой не каза „довиждане“ или „сбогом“ — просто „е, хайде“ и „до скоро“ с някакъв дълбок тъжен призвук в гласа. Всички знаехме, че какъвто и автобус или трамвай да вземем, може никога да не се върнем.

През последната съботна вечер паркът беше празен. Изпратих Сони до спирката. Малко преди трамваят да дойде, Сони, без да ме поглежда, каза:

— Идваш ли?

— Къде?

— В квартирата ми, глупчо.

— Никога не си ме канил.

— Е, сега те каня. Хайде. Заминавам.

Погледнах профила му, бледата плът на носа, бузите и веждата, осветени от лунната светлина. Той усети, че го разглеждам, обърна глава към мен и също ме погледна, сякаш за първи път.

— Благодаря ти. — Поколебах се и извърнах поглед. — Благодаря, Сони, но няма да стане.