Сони ахна.

— Проклет да съм. Марсианец да ми откаже!

— Това ли съм аз?

— Да, да — засмя се Сони. — Но някой ден ще се ожениш за марсианка и ще родиш дузина деца за Джон Картър, властелина на Марс.

— Може би си прав.

— Прав съм. Е, очертава се самотна нощ и посещение при лекарите mañana. Сигурен ли си, че не искаш да си промениш решението?

— Благодаря.

Трамваят бе дошъл. Той се качи и погледна — мен, парка и градския хоризонт, сякаш го изпиваше, сякаш искаше да го запомни завинаги.

— Сони — казах импулсивно.

Той ме погледна с воднистите си очи.

— Бог да те благослови — прошепнах аз.

— Не се и съмнявам. — Трамваят тръгна, той махна за последен път с цигарето си от отворената врата и вирна тънката си брадичка. — Как беше онази песен?

И трамваят се отдалечи с трясък.

— „Тейнджърийн“? Песента на Джони Мърсър. Най-големия хит на годината. „Тейнджърийн“ — каза келнерът в една друга година. Сякаш спомените сами се пишеха върху лицето му. — Онзи странен тип Сони? Имаше страхотно сопрано. Господи, сякаш го чувам и сега. И смеха му. Мисля, че заради това вървяхме след него — без пари, без работа, без любовен живот. Само съботните вечери, в които да си запълваме времето. И той пееше и се смееше, а ние вървяхме след него. Сони и „Тейнджърийн“. „Тейнджърийн“ и Сони.

Келнерът смутено млъкна.

Довърших виното си.

— Какво стана с Тейнджърийн? — попитах накрая.

Келнерът поклати глава, но след това сякаш се поколеба и затвори очи за миг.

— Чакайте малко. Точно след войната, през четиридесет и седма, попаднах на един от ненормалниците от тайфата. Той каза, че бил чул, но не бил напълно сигурен, че Сони се е самоубил.

Прииска ми се чашата ми да не беше празна.

— На рождения си ден ли?

— Какво?

— На тридесетия си рожден ден ли е умрял?

— Откъде знаете? Да. Застрелял се е.

— Слава Богу, че е било само пистолет — казах аз.