— Бар „Петрели“. — Келнерът докосна устата си, сякаш думите му го бяха изненадали. — Не съм се сещал за него от години. Но не си спомням да съм бил там с вас — добави нервно той. — Как се казвате?

— Никога не сте знаели. Просто се обръщахме един към друг с „хей“ или „ти“. А понякога си измисляхме имена. Карл, Дъг, Джуниър. Вие май бяхте Рамон.

Очите на келнера станаха като палачинки.

— Откъде знаете? Сигурно сте чули…

— Не, просто се сетих. Рамон, нали?

— Говорете по-тихо.

— Рамон? — попитах тихо аз.

Той отсечено кимна.

— Е, беше ми приятно…

Понечи да си тръгне, но го спрях.

— Кръстосвахме из града, бяхме петима или шестима, и една вечер един от тайфата ни почерпи в заведението за френски сандвичи до Сити Хол. Благодетелят ни непрекъснато пееше, където и да отидем. Пееше и се смееше, смееше се и пееше. Как се казваше той?

— Сони — ненадейно отговори келнерът. — Сони. И онова лято пееше стотици пъти една и съща песен.

— „Тейнджърийн“ — казах аз.

— Господи, каква памет!

— „Тейнджърийн“.

Джони Мърсър я беше написал. Сони я пееше.

Докато ни водеше през нощта. Малка тайфа от шест или седем момчета.

— „Тейнджърийн“.

Понякога му викахме Тейнджърийн — беше любимата му песен през онова лято, точно преди да заминем на война. Беше просто Тейнджърийн. Така и не разбрахме как беше фамилното му име, нито къде живее и откъде е дошъл. Беше в петък и събота вечер, пееше, докато слизаше от трамвая като някоя дама с изтънчени маниери и поглед, който казваше, че по света трябва да има повече цветя, но за съжаление не е тъй.

Тейнджърийн. Сони. Безименен. Беше висок, метър и деветдесет, и много по-слаб от нас.