Твърдеше, че не е хърбав, а строен, а когато една топла лятна вечер се нареди сред нас, времето се промени, защото той му нареди да направи така, правеше жестове с нежната си ръка и бледите си пръсти, държащи дългото цигаре, което насочваше към сградите, хоризонта, парка или към нас, докато говореше и се смееше. Нямаше нищо, над което да не се смее, и скоро всички се присъединявахме към веселбата му, сякаш се страхувахме да не пропуснем нещо. Животът беше страшно весел и по-добре да разбереш това още на момента, вместо да чакаш.

Тейнджърийн. Сони. Носеше се като графиня във внезапно превърналия се в карета трамвай, минаваше през парка и привличаше всички самотници, които вървяха по петите му, без да го изпускат от очи, привлечени от излъчването и грацията му.

Сякаш цяло лято бяха чакали да се случи нещо. Някой да им каже къде са и кои са, и накъде да вървят. Като го приемаше за даденост, Сони се настаняваше в центъра на облицования с червени плочки площад, хвърляше презрителен поглед наоколо и сочеше с цигарето си хората, възвеличаващи добродетелите на Хитлер или Сталин. Избери който и да е от тях, все едно че не си избирал.

Когато Сони пристигна насред разгорещената разправия, след него се влачеха няколко безделници. Той не им обръщаше внимание, но ги приемаше, сякаш бяха част от декора на представлението му. Стоеше със затворени очи и слушаше крясъците. Новите му приятели направиха същото — затвориха очи, за да възприемат шума.

Аз бях един от тях.

И всички ние бяхме безименни. О, разбира се, имаше и Пит, и Том, и Джим. Но върхът на всички беше един млад нехранимайко, който се представяше за Х. Бедфорд Джоунс. Знаех, че лъже. Бях прочел романите на Х. Бедфорд Джоунс в „Аргъси“ още когато бях на десет.

Но кому бяха нужни имена, щом Сони ни кръщаваше и прекръщаваше всеки уикенд? Някой беше Духа, друг — Хлапето, трети пък — Стария политик, а един — аз — беше извънземен. Или пък предвождаше среднощните ни шествия, като ни наричаше „кохорта“, „другари“ или просто „приятели“ и „самотни сърца“.