— Докладваха ми — каза той, — че войниците, определени да стоят на пост на джонката тази нощ, отказали да се качат на борда. Ако разберат, че ще отидете и вие, тогава ще се подчинят по-лесно. Само недейте да му говорите или да го докосвате! Задоволете се по-добре само да наблюдавате откъде идва и накъде отива!

— След това ще литнем подир него! — каза Рафли иронично.

— Не се подигравайте, милорд! Има добри и лоши духове; този изглежда, че е лош, тъй като е обсебил един толкова нечист кораб.

— Тогава и ние двамата сме също лоши духове, защото завладяхме джонката. Ще видим кой ще отстъпи този път в полунощ — той или ние.

Качихме се на борда в единадесет часа вечерта. Не искахме да взимаме оръжие, но въпреки това бяхме пъхнали револверите си в пояса, и то не толкова заради призрака, колкото поради тамошния навик никога да не излизаш невъоръжен. Войниците бяха насядали на задната палуба близо един до друг като стадо овце, които се страхуват от нападението на някой хищник; в средата им се намираше лейтенантът. Така той можеше да бъде сигурен, че призракът няма да го изяде пръв. Попитах го дали има да докладва нещо необичайно и получих отрицателен отговор. Вече ми идваше на езика да упрекна тези хора заради страхливостта им, но се сдържах; за какво ли ми бяха необходими тези страхливци?

Сега възникна въпросът, къде да застанем. Рафли все още бе на мнение, че призракът ще дойде отвън, и следователно ще се покачи по котвената верига; затова лордът седна край нея. Аз пък исках да насоча вниманието си едновременно към три места, а именно към предния и задния люк и средната мачта, до която бил идвал призракът вчера. Според мене призракът трябваше да се появи от един от двата люка; за съжаление, не можех да знам точно от кой. Ето защо се сгуших в средата на кораба край релинга, откъдето едновременно можех да наблюдавам двата люка, въпреки че те не се виждаха така ясно, както ми се искаше.