Нощта беше доста светла. Вярно, че нямаше луна, а по небето имаше облаци; между тях обаче проблясваха тук-там звезди, така че погледът можеше да достигне от единия край на кораба до другия. Въздухът «стоеше», както обичат да се изразяват моряците; не се чувствуваше никакъв полъх. Следователно толкова по-добре щеше да бъде почувстван вятърът на призрака, когато започнеше внезапно да духа. Това ме радваше и ако имах някаква грижа, то тя беше мисълта, че точно днес можеше да хрумне на призрака да не се появи.

Ето че откъм холандската или методистката църква удари дванадесет — настъпи часът на призраците и аз се заслушах още по-напрегнато, отколкото досега. Изминаха пет минути и още пет! Да не би да не искаше да се появи? Обикновено призраците знаят всичко, та и нашият призрак едва ли можеше да се съмнява в това, което го очакваше днес. Кой ли се оставя доброволно да бъде спипан? Дори и призраците не!

В този момент най-после откъм предния люк се дочу някакъв шум, трясък. Загледах се внимателно в тази посока и видях една фигура, която се изправяше. С големи бързи скокове се озовах там, хвърлих се върху нея, съборих я на земята и я задържах здраво. Това стана толкова бързо, че нямах време да огледам по-подробно «призрака».

— Пипнах ли те, това ти беше последното идване тук! — извиках гневно аз, като му притиснах ръцете и сложих коляното си на гърба му. — А къде остана вятърът, с който се появяваш обикновено?

Тогава свръхестественото същество простена под мен с най-естествен глас:

— Heigh-ho!

По дяволите, това беше моят англичанин! Пуснах го и едва сега го огледах. Да, наистина беше той! Лордът се изправи и пое дълбоко въздух.

— Къде ти са очите, та взе сър Джон Рафли за призрак!

— Наистина те взех за призрака и трябваше да се действува така бързо, че нямах време да те разгледам с помощта на специален микроскоп. Знаех, че си при предната котва. Какво търсиш тук?