Съдията стана, направи дълбок поклон и се отдалечи, след като ни покани на вечеря у дома си. Англичанинът направи една от своите иронични физиономии и попита:

— Какво ще кажеш за този човек, Чарли?

— Счита те за по-важна личност, отколкото самия себе си.

— Така бих го посъветвал и аз! Или ти си на друго мнение?

— Мнението ми за тебе е точно такова, каквото е и твоето за мен.

— Добре казано, много добре! Дано говориш така умно и след като чуеш какво искам да ти предложа.

— Тогава нека го чуем, сър!

— Оттук се каниш да се отправиш към Суец и после се завръщаш у дома, нали?

— Не, тръгвам за Бомбай.

— Няма да го бъде!

— А?

— Изобщо няма да го бъде! Идвам оттам и не ми се връща пак там толкова бързо. Какво ще търсиш в онзи град без мен?

— Онова, което търся навсякъде.

— Вярно! Значи ти е все едно дали ще видиш Бомбай или не.

— Моят план за пътуване ме насочва натам.

— План за пътуване! И изобщо план! Кой разумен човек крои планове! И при това такива! Приеми нещата направо, каквито са! Такъв чудак като тебе още не съм виждал. Целият си изтъкан от капризи и недостатъци и въпреки това човек не може да не те обича, все едно дали иска или не. Но още не те пускам да си заминеш.

— Мислиш ли, че ще можеш да ме задържиш?

— Йес.

— С какво?

— Хмм! Да се обзаложим ли?

— Не, не се обзалагам.

— Глупости! Почакай, докато ти кажа какъв облог имам пред вид! Залагам сто английски лири, че ще останеш при мен. Кажи сега, първо, какво залагаш срещу това!

— Нищо.

— Ужасен човек! Сигурно щях да спечеля този облог! Искаш ли да дойдеш с мен, Чарли?

— Къде?

Той сведе бързо глава, така че пенснето му се плъзна до върха на носа и като ми хвърли подмамваш поглед над стъклата, изговори само една дума, но с голямо наблягаме: — Ябадиу!