— От планините Гро Вантър.

— Well! Добре казано! И накъде отиваш сега?

— При апачите.

— The deuce

— Да им съобщя за смъртта на Винету.

— Човече, ти не се отказваш от ролята си! Но ако имаш това намерение, напразно ще биеш тоя опасен път, защото апачите при всички случаи вече знаят, че Винету е мъртъв.

— Много правилно! Аз не можах веднага да тръгна, защото бях задържан от определени обстоятелства, и ето как мълвата отлетя далеч пред мен. Но въпреки това съм длъжен да отида. Апачите трябва да чуят един очевидец.

— Очевидец! Ти наистина си забележителен! Ако пожелаеш да останеш при нас, ще бъде най-върховното преживяване. Ние възнамеряваме да прехвърлим Кънейдиън и да се отправим нагоре към Санта Фе. Това за известно време е и твоята посока. Искаш ли да се присъединиш към нас?

— Да, защото вие също ми допадате.

— Well! В такъв случай работата е уредена. Ще яздиш с нас. Знаеш ли всъщност какво означава това?

— Едва ли ще е нещо особено.

— Охо! Трябва да минем през територията на команчите, които отново се събират за поход срещу белите. Те твърдят, че са били измамени с някаква доставка. Може би имат право. Ако ни спипат, изгубени сме.

— Ако ни спипат, ще сме глупаци.

— Well, добре звучи! Да се надяваме, че ти действително си толкова разумен, колкото умно звучат приказките ти, и няма да се оставиш да те спипат. Сега ние си починахме и можем да потегляме. Иди да доведеш коня си, сър!

— Не е нужно. Той ще дойде сам.

Изсвирих и конят пробяга около шубрака в тръс към нас. Когато Двамата Снафълс видяха великолепния вран жребец, известно време го зяпаха безмълвно, а после Джим извика:

— Luck-a-day

— Подарък ми е от Винету.

— Я си дръж човката! На теб ще подари Винету такъв кон! Не отивай толкова далеч в ролята си! Искам открито да ти кажа, че ти сега ми се струваш подозрителен. Човек като теб и такова ценно животно! Надявам се, няма да ни срещне собственикът му, който ще ни изправи пред съда и ще ни избеси! Това не би било най-върховното чувство!