Когато потеглихме заранта, имахме да яздим приблизително още четири часа, за да стигнем до Бийвър Крийк на Норт Форк ъв Кънейдиън Ривър. По време на ездата аз бях също така лаконичен и вглъбен в себе си както вчера. Моите спътници също не си даваха труда да подхванат разговор. Май щеше да им е най-приятно да се отърват от мен.

Беше минало може би половината от посоченото време и ние се намирахме на една малка открита савана, когато пред нас се появи самотен ездач, чиято посока трябваше да го доведе до нас. Като ни забеляза, той отклони коня си надясно, за да ни заобиколи отдалеч. Това… будеше подозрения. Джим каза:

— Той не иска да ни срещне. Бял е и щом ние виждаме това, то трябва и той да различава, че няма червени пред себе си. Защо изобщо не иска да знае за нас, стари Тим?

— Защото човек в тази местност на никога не бива да се доверява, та дори и той да е бял — отвърна Тим.

— Нека му докажем, че на нас може да се вярва. Добре ще е да узнаем откъде идва и дали е видял следи от команчи. Та да се насочим към него!

Ездачът видя, че искаме да го достигнем. Ако и сега бе продължил да се отклонява, това щеше да го направи още по-подозрителен. Тъй като бяхме трима, щяхме да го приклещим. Ето защо той прояви благоразумие да се примири с неизбежното и тръгна насреща ни. Когато беше достатъчно близо, видях, че яздеше много добър кон, и за свое удивление забелязах, че сбруята му е поставена по напълно чужд за Америка начин. Седлото, коланите и разните там такъми наподобяваха именно скъпоценната амуниция, наричана в Персия «решма». Това беше аматьорска имитация, изготвена от ръка, непознаваща оригинала. Но от това фактът да видя тук, в американския Запад, персийска решма, не ставаше по-малко впечатляващ.

Ездачът беше американец. Сигурно не той беше поръчал сбруята на сарача. Носеше облеклото на скитника от Запада, на гърба му висеше пушка, на пояса — револвер, един боуи найф