— Лъжеш се, сър. Това не е мексиканска, а персийска сбруя. Мога ли да попитам от кого имаш тази странна кама в пояса си?

— Не, не можеш. С какво право…

Беше прекъснат от Джим, който ми викна укорително:

— Какво ти скимна? Остави джентълмена на мира! Няма да допусна да подхванеш някоя караница без всякаква причина!

Аз изобщо не го чух, а поясних на непознатия:

— Тази кама е персийски ханджар и аз искам да ми кажеш чия собственост е. Конят, който яздиш, не е твой.

— Как смееш? — ревна оня. — Трябва ли да ти пусна един куршум в главата?

— Откажи се — отвърнах спокойно. — Виж си ботушите и шпорите! Пасват ли те към ориенталските стремена? Конят не е твой. От кого го задигна?

— Това веднага ще ти кажа като ти пратя един куршум, любопитен негодяй!

Той измъкна револвера от пояса, за да го насочи към мен. Но аз замахнах рязко и го дарих с един удар по слепоочието и той се срина от другата страна на коня, изтървавайки юздите на земята, и остана да лежи там. Аз веднага слязох да претърся джобовете му. Тогава Джим Снафъл също скочи от седлото, улови ме за ръката и извика:

— Ама ти май си пладнешки разбойник. Ако не оставиш незабавно този мъж, ще те просна с приклада на земята!

Джим поиска да ме дръпне да се изправя, но не успя въпреки цялата сила, която употреби. Аз го отърсих от себе си, изправих се и отговорих твърдо:

— Моят юмрук е по-бърз от приклада ти, мастър Снафъл. Олд Шетърхенд не е нито пладнешки разбойник, нито толкова лековерен като вас. Остави ме да свърша каквото съм си наумил, в противен случай ръката ми ще те тресне точно както метна тоя лъжец от коня!

— Ама… — заекна Джим сплашен — той нищо не ти е сторил!

— На мен не, но на други хора. Сега ще ви го докажа.

Наведох се повторно и изпразних джобовете на припадналия, без да бъда обезпокоен. Не намерих обаче нищо, което да потвърди моето подозрение. Това накара добрия Джим да ме упрекне: