Те не виждаха нито коня ми, понеже той се намираше зад храсталака, нито мен, тъй като тревата, в която лежах тук, край потока, беше толкова висока, че ме скриваше. С очи, отправени към дирята ми, те идваха все по-близо и по-близо, додето се намериха на двайсет крачки от мен. И тогава трябваше все пак да забележат, че дирята, която следваха, внезапно се губеше. Те спряха удивено мулетата си и Джим възкликна съвсем изумен:

— Zounds!

— Yes — кимна другият. — Но къде е този тип?

— Като издухан е!

— Тогава би трябвало да има някой, който го е издухал, стари Джим. Ама и такъв не се мярка наоколо.

— Погледни, отпечатъците от копита водят зад храстите. Мъжът сигурно се е стаил там.

— Не. Отправи своите благословени очи тук, надолу! Тук той е слязъл и е тръгнал към водата, където…

Тим спря, проследи с очи отпечатъците от краката ми, докато погледът му се прикова към мястото, където лежах, и после продължи:

— The devil! (По дяволите!) Той лежи там в тревата и не се помръдва! Да не би да си мисли, че тук, в Дивия запад, няма барут и ножове! Почива си, сякаш се е опънал у дома на канапето, а не е от другата страна на Мисисипи, където команчите приближават като вълци, които вият за плячка. Ела, нека го събудим.

Те насочиха животните си към мен. Аз ги гледах с отворени очи, от което трябваше да схванат, че не спях, затова тоя с белега каза:

— Good day (Добър ден), човече! Ти си един непредпазливец! Оставяш диря, която може да се различи от три мили, и се излягаш тук в тревата, че за всеки червенокож ще е детински лесно да те намери и ти свети маслото. Ти, види се, в никой случай не си уестман.

Поради необикновено грамадния нос гласът имаше онзи своеобразен тембър, който бе причина да получат името Снафъл. Той ме проучи с изпитателен, но доброжелателен поглед, който аз спокойно издържах, и после продължи: