Те завиха към боровете през горещо дишащата пясъчна пустиня. С предчувствието за откритие се приближиха и съзряха ручейче — прозрачно и нагрято от слънцето, струящо от гората към морето. Влязоха във водата и дълго вървяха така, галени от вятъра, докато ручеят не се разшири и водата не захладня, защото бяха наближили скрития в зеленината извор. Разтвориха клоните и гъстите треви и той се откри пред тях — изумруден светлик вода в рамка от влажен мъх и черни хлъзгави камъни.

Без да се уговарят, двамата легнаха на мъха по корем и от устните им във водата се образуваха кръгове. Отраженията на клоните и небето се развълнуваха по водната повърхност. Зъбите им изтръпнаха от студената вода, двамата се разтрепериха и с няколко огромни скока се намериха горе, където на обсипаната с хвойна полянка лежаха полегати ивици слънце.

Стана ясно, че тук ще бъде техният дом, палатката. Смолистата жега ги обхвана. През мъхестите клони на боровете проблясваше морето. Сети погледна момичето и видя, че то стои със затворени очи, а лицето му е като заспало. Той също затвори очи и раменете им се докоснаха. Като че ги разтърси ток. Ръцете им се сплетоха. И също както преди, в морето, всичко заплува, изчезна, стана тъмнопурпурно. Останаха само упоителният до болка вкус на устните, нетърпеливите тласъци на език в език, меката податлива земя и дългата сладка, изгаряща смърт на прегръдката.

А когато най на края всичко това свърши и изчезна, светът беше също така хубав, както преди.

Над клоните лениво плуваше облаче, главата на Рената лежеше на рамото му, игличките го бодяха леко по гърба. Тънък, падащ от небето звук пробуди мисълта му. Високо в сияйната синева се къпеше мъничко остроклюно самолетче.

Сети го позна и от такова разстояние и в него се събуди гордост. Той се намираше тук, на земята, но също така и там — това е неговата мисъл, превъплътена в устременото стоманено тяло, носеща се над планетата, победила вятъра и пространството.