— Моята рожба… — промълви той.

Момичето разбра и се намръщи.

— Колко жалко, че не може да принадлежиш само на мене…

Но в гласа й вече нямаше съжаление. Тя му даряваше свобода, не искайки нищо в замяна, признавайки с лека тъга правото му да бъде самият себе си.

Той я притисна благодарно към себе си.

— Ти си ми нужна такава, каквато си. И не се променяй, моля ти се.

— Аз и не мисля да се променям. Искам от тебе четири деца. За да им бърша носовете и да им купувам играчки.

— И къща — каза той. — И градина. И всяка вечер да идват приятели. Не, не всяка, че иначе ще затъгувам по теб.

— Ще стане — каза тя. — А после ти всяка сутрин ще отиваш в противното си конструкторско бюро…

— А ти всяка сутрин ще рисуваш противните си картини и ще се сърдиш, когато не се получава.

— Няма да се сърдя. Човек се сърди, когато има талант.

— Ти правиш чудесни рисунки. В тях се чувствува душата на нещата.

— Ако е така, ще имаш сърдита жена.

— Ще имам добра жена. Най-добрата.

— Винаги ли?

— Винаги.

Слънчев лъч докосна лицето му. Ако притвориш малко клепачи, зад мрежата на миглите светът изглежда розов и размазан. Горе се поклащат върховете на боровете и в тях свири вятърът, както в мачтите на кораб. Мачтите чертаят линии в небето, планетата грижливо те носи върху широкия си дружелюбен гръб. Той няма още четиридесет, предстоят му още много такива дни.

Сети Товиус седеше с ръце на коленете си и отговаряше с по една дума на въпросите на професора.

— Как се чувствувате?

— Благодаря, добре.

— Известно ли ви е, че ви върнахме от оня свят.

— Да, благодаря.

— Е, и как изглежда той? — рискува да се пошегува професорът.

Главата на пациента леко трепна, жилите върху тънката му шия се напрегнаха.

— Оздравял ли съм, господин професоре? — отговори той на въпроса с въпрос, без да вдигне очи.