Той я чу как стана и изтича през стаята, подобно на копнееща да отлети птица. Приближи се до него, целуна го по бузата, отдалечи се, пак се върна, целуна го отново, тихо се засмя и бързо отиде до дневната. Чу я да набира междуградски разговор и здраво стисна клепачи.

— Робърт? — най-сетне се разнесе гласът й. — Боб? Къде си? Ама че съм глупава! Знам къде си. Робърт. Боб, Господи, мога ли да дойда, ще ме чакаш ли? Днес, следобед или довечера? Да? Става ли?… Какво е станало с мен ли? Не зная. Не питай. Мога ли да дойда? Да? Кажи „да“!… О, страхотно! До скоро!

Чу се звук от затваряне на телефона.

След малко я чу как издухва носа си, после влезе в стаята и седна в леглото до него заедно с първите слънчеви лъчи. Той хвана ръката й и прошепна:

— Нещо е станало.

— Да.

— Желанието. Сбъднало се е.

— Невероятно, нали? Невъзможно, но все пак стана! Защо? Как?

— Защото и двамата вярвахме — тихо каза той. — Пожелах ти го с цялото си сърце.

— И аз на теб. Господи, не е ли чудесно? И двамата успяхме да променим всичко само за една нощ! Иначе щеше да е ужасно. Ами ако само единият се беше променил?

— Наистина ужасно — призна той.

— Дали наистина е чудо? Дали сме пожелали достатъчно силно, че някой, нещо или Бог, ни е чул и ни е върнал нашата стара любов, за да ни стопли и да ни каже да сме добри, защото може никога друг път да нямаме такава възможност? Как мислиш?

— Не зная. А ти?

— Или просто скритите ни същности са разбрали, че е настъпило време и двамата да се обърнем и да си тръгнем?

— Знам само, че преди малко те чух да говориш по телефона. Когато тръгнеш, ще се обадя на Ана.

— Ще го направиш ли?

— Ще го направя.

— Господи, толкова се радвам за теб, за мен, за нас двамата!

— Хайде, тръгвай. Бягай. Изчезвай. Отлитай обратно към къщи.

Тя скочи, започна трескаво да си оправя косата и се отказа със смях.