— Пожелавам — също така тихо отговори той.

— Добре — прошепна тя и след малко добави: — Лека нощ.

Може би минута по-късно той едва чуто промълви в тъмната стая:

— Сбогом.

Събуди се без никаква причина, освен че сънуваше, че земята сякаш сви рамене, или на двадесет хиляди километра оттук е станало земетресение, което никой не е усетил, или че е имало второ Благовещение, но всички са били глухи. А може би просто луната бе влязла в стаята и бе променила формата й, лицата и телата им и сега всичко бе спряло толкова внезапно, че неочакваната тишина го накара да отвори широко очи. В същия миг разбра, че пътищата са сухи и не е валял дъжд. Може би само малко сълзи.

И докато лежеше, разбра, че по някакъв начин желанието му е било изпълнено.

Разбира се, знанието не дойде внезапно. Той го усещаше и го позна по необичайната нова топлота в стаята, някъде наблизо, идваща от любимата жена, лежаща до него.

Нейното равномерно и спокойно дишане му каза повече. Заклинанието беше дошло, беше се произнесло и се бе превърнало в истина, докато тя спеше. Сега кръвта й ликуваше, въпреки че не бе будна, за да го разбере. Знаеше единствено сънят й и с всеки неин дъх тихо възкликваше.

Той се надигна на лакът, без да посмее да се довери на предчувствието си.

Наведе се да погледне лицето й. Беше по-прекрасно от всякога.

Да, знакът беше там. Абсолютната увереност беше там. Спокойствието беше там. Спящите устни се усмихваха. Ако очите й се отвореха, от тях щеше да струи светлина.

Събуди се, прииска му се да каже. Зная, че си щастлива. Сега ти трябва да го откриеш. Събуди се.

Посегна да докосне бузата й, но отдръпна ръка. Клепачите й помръднаха. Устата й се отвори.

Той бързо легна, сви се в своята половина на леглото и зачака.

След дълго чакане я чу да сяда. След това, сякаш ударена, тя възкликна нещо, изплака, посегна към него, докосна го, видя, че спи, и остана седнала, откривайки онова, което той вече знаеше.