— Здравейте — приветствуваха ги старците. — Влезте, моля ви се. Приятелите на Дейвид са и наши приятели.

В гостната на стария дом беше прохладно, в единия ъгъл равномерно тракаше високият, дълъг дядов часовник. Меки възглавници върху широки кушетки, по стените книги, дебел килим на пищни цветя, а в ръцете им — изпотени чаши с леден чай, който приятно разхлаждаше пресъхналото гърло.

— Пийнете си — чашата на бабата тракна в изкуствените й зъби.

— И отдавна ли живеете тук, бабо? — запита Лустиг.

— Оттогава, откакто умряхме — сухо отвърна тя.

— Откакто… какво? — Капитан Блек остави чашата си.

— Е, да — кимна Лустиг. — Има тридесет години вече откак умряха.

— И вие седите спокойно! — извика капитанът.

— Стига, уважаеми! — Бабата лукаво намигна. — Кой сте вие, та да съдите за тия неща? Тук сме, това е. Какво нещо е животът, щом вече стана дума? Защо постъпваме тъй, а не иначе? Тук сме и сме живи, това е всичко, което ни е известно и стига вече сме приказвали. Това е, ако искате да знаете, втори опит — Тя се приближи, клатушкайки се, към командира и му протегна тънката си суха ръка. — Пипнете.

Командирът я докосна.

— Е, истинска ли е? — запита тя.

Той кимна.

— Какво още искате? Не са ли излишни всякакви въпроси? — тържествуващо произнесе старицата.

— Вижте какво — отвърна капитанът — ние просто не си представяхме, че ще намерим на Марс такова нещо.

— А сега видяхте. Осмелявам се да мисля, че на всяка планета ви очакват подобни изненади, което доказва, че пътищата господни са неизповедими.

— Тогава излиза, че тук е царството небесно, така ли?

— Глупости, нищо подобно. Това е също такъв свят, и на нас ни е предоставена втора възможност да опитаме. Защо? Никой нищо не ни е казал. Но нали и на Земята никой не ни обясняваше защо сме се озовали там. На оная Земя. От която вие сте пристигнали. Отде да знаем дали преди нея не е имало още една?