— Уверен ли сте? — каза Лустиг. — Все пак тия хора са избягали от Земята. Може никак да не ни се зарадват. Може да се опитат да ни изгонят, а даже и да ни убият.

— А оръжието ни? Те нямат такова. Хайде да се отбием в тоя дом.

Но не бяха още прекосили моравата, когато Лустиг изведнъж замръзна на мястото си, вторачил поглед в края на тихата задрямала улица.

— Капитане — промълви той.

— Какво има, Лустиг?

— Капитане… Не, вие само… Какво виждам?

По страните на Лустиг се стичаха сълзи. Разперените пръсти на ръцете му трепереха, лицето му изразяваше удивление, радост, съмнение. Още малко и като че ли щеше да загуби ума си от щастие. Както се взираше в тая точка, неочаквано той хукна, спъна се, падна, скочи и пак затича, като викаше:

— Ей, чуйте!

— Спрете го! — Капитанът се спусна подире му.

Лустиг тичаше с всички сили и викаше. Достигнал средата на сенчестата улица, той свърна в някакъв двор, с един скок се озова на верандата на голям зелен дом с железен петел на върха на покрива.

Когато Кингстън и капитанът го настигнаха, Лустиг думкаше силно по вратата, като продължаваше високо да вика. И тримата дишаха тежко, шумно, омаломощени от лудешката гонитба в рядката марсианска атмосфера.

Двама старци се появиха на прага.

— Дейвид! — ахнаха старците. И се спуснаха към него, запрегръщаха го, затупаха го по гърба.

— Бабо, дядо! — хлипаше Дейвид Лустиг. — Вие чудесно, чудесно изглеждате.

Той ги разглеждаше, обръщаше ги, целуваше, прегръщаше, бършеше сълзите от очите си и пак разглеждаше своите старци. Слънцето грееше на небето, духаше вятър, тревата се зеленееше, вратата беше широко разтворена.

— Влизай де, влизай, момчето ми. Има чай с лед, пресен, ще си пийнеш до насита!

— Аз съм с приятели — Лустиг се обърна, като се смееше, повика с нетърпелив жест капитана и Кингстън.