— Изоставиха я! — викна командирът. — Изоставиха кораба! Кълна се, това няма да им се размине!

— Капитане — каза Лустиг, — не бъдете толкова строг. Когато ви посрещат роднини и близки…

— Това не е оправдание.

— Но представете си чувствата им, когато са видели край кораба познати лица!

— Беше им заповядано, дявол да го вземе!

— А вие как бихте постъпили, капитане?

— Бих изпълнил запов…

Той така и замря с отворена уста.

По тротоара, огрян от лъчите на марсианското слънце, вървеше висок, усмихнат млад човек на около двадесет и шест години, с чудни яркосини очи.

— Джон! — викна той и се завтече към тях.

— Какво? — Капитан Блек отстъпи назад.

— Джон, стари мошенико!

Мъжът стисна ръката на капитана и го тупна по гърба.

— Ти?… — промълви командирът.

— Аз, разбира се, че кой друг!

— Едуард! — Капитанът се обърна към Лустиг и Кингстън, без да пуска ръката на непознатия. — Това е моят брат, Едуард. Ед, запознай се с другарите ми: Лустиг, Кингстън! Моят брат!

Бутаха се, дърпаха се, после се прегърнаха.

— Изглеждаш великолепно, Ед! Чакай! Как така! Ти никак не си се изменил през всичките тия години, нали ти… ти беше на двадесет и шест, когато умря, а аз на деветнадесет. Боже мой, толкова години, толкова години. — И изведнъж ти тук. Но какво е все пак това?

— Мама те чака — каза Едуард Блек, усмихвайки се.

— Мама?

— И татко.

— Татко? — Капитанът се олюля, сякаш от силен удар, и направи няколко крачки с вдървени крака. — Мама и татко са живи? Къде са?

— В стария ни дом на Дъбова улица.

— В стария дом… — Очите на капитана се разшириха, светнаха от възторг и учудване. — Чухте ли, Лустиг, Кингстън?

Но Кингстън вече го нямане. Той бе забелязал на другия край на улицата своя собствен дом и бързаше нататък. Лустиг се засмя.